Проф. Валери Стефанов: Словото е дихание, което събужда мъртвото
Проф. Валери Стефанов
На този ден честваме себе си като общественост на вярата.
Честваме словото, гения, творчеството, вдъхновението...
Датата 24 май събира в себе си позитивните аспекти на груповата ни еднаквост. Тук са поклонението пред завета на Отците, упованието в Словото, митът за Сътворението на буквите, вярата в духовното Възкресение на общността. Химнът на Стоян Михайловски е синтез на всички тези неща. Той е мечтанието за една духовна България, която ще се намеси, млада и мощна, в благородното състезание със международните нации.
Празникът не е единствено спомен и респект, той е обред, групово деяние. В него сърцата честват своята единодушие. Празникът на 24 май са учебните хорове, които пеят химна на светите братя. На този ден към момента чуваме оркестрите, които задават ритъма на вълнението. Това е самият празничен български народ, който повече от век и половина живее в споделената тръпка на възторга. Това е поклонението пред учебното заведение като дом на знанието и основна институция на модерния свят.
Празнично е! Но и някак тъжно в една опустяваща страна, където стотици остарели учебни заведения ни гледат с кухите очи на изтръгнатите прозорци.
В един недопечен свят на принуждение и борби, славянските първоучители, светите братя равноапостоли Кирил и Методий, посочили какво значи да бъдеш боец на духа. Какво значи да сееш, когато всички са се спуснали да жънат. Какво значи да си интелигентен, когато нелепостта и жестокостта са налегнали света. Какво значи да имаш религия и да отстояваш идея.
Редно е да знаем, че надълбоко зад фигурата на Учителя стои фигурата на Сеяча. Че засятото семе покълва и в случай че случи на грижовни стопани, става дърво, което опира в небето.
Народите преуспяват в историята, тогава когато паралелно до възвишения преподавател застанат прозорливият държател и преданите възпитаници. Само тогава писмеността се трансформира в книжнина – в духовни артикули, в групово благосъстояние, в дълготраен ориентир.
В средновековна България това се е случило.
Чрез силата на словото и насъбраното книжовното благосъстояние, средновековната българска страна е станала почтена част от християнската цивилизация.
Чрез силата на словото, в мътните зори на Възраждането, заспалият народ е свикан да се разсъни и да прогледне за съдбините си. Паисий, Софроний, Раковски, Ботев... са знаели, че без мощен глас няма национална свяст. Затова са викали!
Модерната българска нация и новата българска държавност са заченати в лоното на мита за проглеждането и светлината. Родени са от борбите на просветления разум против плътността на мрака и лъжливото избавление на съня.
Днес чуваме гласове, че кирилицата ни отделя от света. Ще им кажем, че кирилицата не е отдалечаване и изключване от света, тя е най-дълбокият щемпел на груповата ни еднаквост.
Лесно е да бъдеш като всички, мъчно е да бъдеш друг. Слабият се опасява да бъде себе си, той бърза да се пъхне в общото и да се скрие в същото.
Онзи, който не се опасява да понесе разликата го пази когато очите си и не чака наставници да дойдат извън – с цел да му кажат кой е и какъв е.
Кирилицата е дълготраен щемпел – апел да развиваме не окопите на локалното, а културата на неповторимото.
Всеки първокласник, който изписва със усърдие началните букви и прочита първите си фрази, празнува величието на духовния героизъм. С четенето и писането той поставя основите на онази душевна просвета, която ще го направи човек.
Благославяме словото и разтваряме книгите, тъй като носим вярата, че те са път към спасението. Средновековните книжовници са имали едно характерно определение за качествата на мозъка. Те казвали – „ радва се мозъкът човешки... ”. Ако сме позабравили тази наслада, през днешния ден е уместно време да си я напомним.
И да повярваме, че мозъкът човешки не е леден инструмент, както настояват неговите клеветници, а е нашата най-дълбока и сантиментална връзка с всичко в света.
Учителите ни дали семето. Владетелите подготвили равнищата. Народът я напоявал през вековете с усърдието, кръвта и сълзите си.
Семето покълнало, браздата оживяла и през днешния ден ние стоим не другаде, а в тази постоянно несигурна равнища.
И като стоим в браздата си припомняме написаното от Свети Августин – „ Катадневна пещ е за нас езикът човешки ”. В тази пещ изгаря всекидневното. Но в нея се калява съдбовното. От нейните пламъци излетява възвишеното.
Ако желаеме да бъдем съживен народ, би трябвало да помним тези думи и да внимаваме с пещта на езика.
Да знаем, че словото е дихание, което разсънва мъртвото.
Да се научим да разпознаваме хубостта и да държим щит против омразата.
Да не разрешаваме на гнилите думи, за които ни е предизвестил деятел Павел, да завладяват мислите и да покорят живота ни. Животът не е бунище. Езикът не е болест, а светотворение.
Да бдим над светлината, тъй като тя е нещо за бранене. Дали идва от небето или трепти откъм пламъка на светилника – светлината се нуждае от грижа.
Да се радваме, че всички деца са красиви, само че да знаем, че наша отговорност е да ги създадем образовани. Което значи единствено едно – да дадем късмет на мозъка им. Да им покажем, че мозъкът е благополучен подарък от Бога, попаднал в ръцете на земни стопани.
Да помним, че светците би трябвало да светят най-силно тогава когато мрачевина налегне народите. Когато силата им отпадне и пътищата им се объркат.
Да знаем, че книгата е централен знак на човешкото съществуване. Дори ангелите на Апокалипсиса разтварят книги и снемат печати, с цел да схванат какво иде отсреща и кой накъде ще върви.
Да имаме вярата, че когато в празничния ден засвирят блестящите медни тръби и запеят учебните хорове се отварят вратите небесни.
Да вдигнем взор и да забележим по какъв начин през процепа на небето гледат нашите духовни отци и ни благославят.
Честит празник!
